Кой не знае, че Рила планина е просъществувала вековете от създаването на земята! А има и други мнения. Но все едно, тя надхвърля възрастта на човека. Стари легенди разправят, че по всички планини- гиганти живеят мъдреци, които не познават смъртта и за които преданието казва, че са взели участие в творението на земята. За тях и днес се говори, че още държат нишките на живота и на всичко, що се намира на нашата многострадална майка-земя. А виждал ли е някой тия странни човеци-богове, за които вековете са мигове, а планетите и звездите – пясъчни зрънца, с които те си играят през дните на живота на всемира?!... Живият Бог – така се е говорило всякога, макар че учените хора на днешното време считат това за легенда от праисторично време.
Ниска котловина се простира на запад от Дамка, Пазар-дере – така се нарича, защото хората дават имената, само ако там е ставало нещо за всички видимо и реално. И като види човек, че в дъното на котловината вишат страшни върхове зъбери към небето, ще разбере, че тя е едно преддверие към един друг, още по-чутовен храм в планината. Калинините върхове, Голям и Малък Полич крият в своите скали Карагьолските и Градинските езера. Отдалеч никой не може да помисли, че там има езера – така скалите се сливат и дават една отвесна стотици и стотици метри стена.
Шестима се спуснахме надолу по Пазар-дере да догоним Поличите и езерата им. В полите на скалистите верхове минахме един пространен салон в жълто – прошарен от жълти сложноцветни цветя и поехме стръмна пътека из скалите. Тук сякаш се отвориха скалите – ние останахме все всред скали. Пътеката рядко ни разкриваше зелени полянки. Стигнахме две малки скачени тихи езера, превалихме един зъбер и пред нас се разкри едно продълговато, дълбоко, издълбано в скалата, кристално-синьо езеро. Всичко ни подсказваше, че тук мястото е много акустично. Запяхме и чудо – хиляди гласове подеха нашата песен! И бавно, тихо отекна тя във водите на езерото. Сякаш невидими певци пееха зад отвесната скала отвъд езерото. Превалихме още един скален вал – под нас пространно, почти кръгло езеро, отвякъде обградено с високи върхове. Спущахме се по стръмни тераси от скали, покрити с хвойна, около двайсетина минути, докато стигнахме до самото езеро. Това е голямото езеро Карагьол. Колко лошо име на едно вълшебство! Отвесни скали и вода – езеро( В него се отразяват само върховете и небето. Тук никой не стъпва – добитък не може да дойде, а човек рядко, много рядко. Бури не могат да разлюлеят поверхността на водата. Тя се отича само през тясно гърло – тераса и пада на стръмни водоскоци в долината на Тиха Бистрица. Неизказана тишина владее тук, тя сама те предразполага към молитва. Ти си в една бездна – пред теб дълбоко синьо езеро, надвиснали отвсякъде високи гранитни верхове и отгоре, в безкрая – синьо небе и греещо слънце. Часове минават в унес, ти забравяш всичко и чувствуваш само душата си. Тя говори със скалите, с езерото, със смриката и с небето.
За миг се зададе лодка, като че ли се измъкна из скалите. В нея седнал в бели блестящи одежди вдъхновен човек. Той бе млад, с прекрасни черти, но лицето и погледът му говореха, че той е надживял вековете. Лодката сама се хлъзгаше по тихата повърхност на водата и приближи до нас. Огън се лееше от лицето на странника. Той каза тия думи: „Това е езерото на душата, тук обитават само чистите души и най-старите живи Братя на Човечеството, които помагат на всичко по земята."
И дигна ръката си нагоре, поздрави ни и изчезна заедно с лодката...
Може би това беше само унес. Но езерото и всичко около него е място, където живее само душата. Така е чисто там, така е тихо, че човек се излъчва от тялото...
* * *
Ние тръгнахме нагоре към север по непристъпен висок преслап. От горе се виждат трите Градински езера в пропастта. Да, това е хубаво име; всичко това – и върхове, и скали, и трева, и вода е една дивна градина на душата! На изток, под самия връх Гоям-Полич, в скалите, едно друго голямо езеро, подобно на сърце, скътало водите си на още по-недостъпно място. Ние се спуснахме с риск за живота, по отвесните скали. Стигнахме езерото, то е също така хубаво и вълшебно.
Привечер по тъмно се прибрахме при приятелите край второто езеро от Еди-гьол. Разправих на Учителя за Езерото на душата в пазвите на Поличите. И той ми каза: „Там наистина обитават възвишени същества.”
Едно дълбоко желание остана в душата ни – да посетим пак и за по-дълго Езерото на душата.
Ако бих бил маг, при езерото на душата бих произнесъл истинското си име. И знам, че скалите ще се разтворят и аз ще вляза в селенията на тия вечни Братя-мъдреци, да живея и се уча при тях на живот и добро.